НЯМАХ ТЪРПЕНИЕ ДА ГУШНА ДЕТЕТО СИ

ОСЕМ ГОДИНИ МЕЧТАХ ЗА ДЕТЕ

АНОНИМНО:

Осем години не можах да забременея, години през които не минаваше ден, в който да не се моля за дете.
Забременях, чаках с нетърпение да гушна детето си, имах лека и перфектна бременост. Сама избрах екипа, който ще ме изражда с уговорката, ако нещата се проточат да ми бъде направено цезарово сечение.
Преносих три дена и предизвикаха раждане, 24 часа мъки, не искам да навлизам в подробности, но стигнахме до там, че анастезиологът молеше гинеколожката да не ме мъчи повече.
Вкараха ме в родилна зала без необходимото разкритие, приложиха ми двучасов Кристелер. Имах направено ЕКГ, кръвна картина и всичко необходимо за секцио, още не мога да си обясня защо не го сториха.
Спряла съм да дишам. Събудих се, защото някой пръскаше вода по лицето ми, чувах отнякъде, че тоновете на детето не се чуват, не помня много, направиха ми епизотомия и извадиха бебето, не плачеше, не дишаше, чувах … „Дишай … дишай“. Не ми я показаха, не можах да я гушна, да я видя дори.
Упоиха ме, шили са ме, 24 шева, когато дойдох на себе си, санитарката ми се караше, че не съм издържала и съм спряла да дишам и така съм навредила на детето си. Исках да умра още тогава. Заведоха ме в стаята, бях сама, никой не ми каза как е детето, никой не дойде да ме пита имам ли нужда от нещо.
На другия ден сутринта дойде неонатоложката и ми обясни, че детето ми постоянно прави гърчове, че е на командно дишане, че има множество кръвоизливи, че най-вероятно ще има много кисти и тумори в мозъка, че аз съм виновна, защото не съм напъвала и съм спряла да дишам.
Нямаше психолог, нямаше лекар, който да ме пита как съм.
Една от неонатоложките предложи да преведат детето в Плевен, че там техническата база е по-добра и бебето има по-големи шансове да оцелее. Припадах няколко пъти, едвам стигах до банята, заведоха ме да видя бебето, не знам за кой път умирах, защото видях детенцето си с това мъничко телце с толкова много игли и кабели по него, виждах как притреперваше, свлякох се отново, върнаха ме в стаята, при други две майки, на които носиха бебета им, за да ги накърмят, а аз не знаех дали моето дете ще живее.
Подписах се и се самоизписах от болницата, излязох с празните ръце, без бебе, без снимки, без цветя, без някой да ми обясни каквото и да било. Моето детенце беше в Плевен, не ме допускаха при нея. На третия ден получих кръвоизлив и отново в болницата, последваха кръвопреливания, кюртаж, антибиотици. Мъжът ми ходеше в Плевен всеки ден, така цял месец, аз по болници в Габрово, бебето ми в Плевен.
Обадиха ни се вкъщи и ни казаха, че повече не могат да се грижат за детето и то трябва да бъде прехвърлено в ДМСГД – гр. Плевен, за долечение.
Отидохме да говорим с лекуващите я лекари и там започна най-големия ни кошмар.
Казаха ни, че детето така и не се е научило да суче, че няма смисъл да си го вземаме, че такова дете не се гледа вкъщи, че сме млади и ще си родим друго здраво дете, как няма смисъл да се борим за нея, защото никога няма да бъде пълноценен човек.
Така дъщеря ми отиде в дом, подписахме, че я оставяме за долекуване, но не се отказваме от нея.
Ходихме през ден да я виждаме, носехме памперси, кремчета и какво ли не, но не ме пускаха при нея, гледах я през прозореца и плачех всеки път, един ден чух една от сестрите да казва, че не съм добре психически, не знам как очакваха да бъда и защо като мислиха, че не съм добре не ми предложиха лекарска помощ.
Още две седмици минаха. Момиченцето ми вече имаше диагнози – лекостепенна Хидроцефалия, ХИЕ, епилепсия. Започна да суче по малко, но продължаваха да ни набиват, че няма смисъл да ходим да я виждаме, да продължим да живеем и да се откажем от нея завинаги.
Една сутрин се събудих и реших, че не мога без детето си, заминах за дома и им заявих, че си я вземам, лежах там две седмици, научих се да я храня, да я къпя, подписах, взехме си я и заминахме за София в Университетска педиатрия, там ме гледаха като извънземно и продължиха да ми повтарят, че е по-добре да си остане в дом.
Много изследвания, назначени лекарства, но пак никой не обясняваше какво следва от тук нататък.
След два месеца детето ми за пръв път се прибра вкъщи, проблемите не свършиха.
Правеше десетки гърчове, казаха ни, че се нуждае от Сабрил и Синактен, за да се овладеят гърчовете, но тези лекарства в България не се внасят, намерихме си ги ние, внасяме Сабрила от Турция.
Помощ от държавата не сме получавали.
Сега детето ми е по-добре, но се нуждае от вертикализатор, а държавата не отпуска, нуждае се от тоалетен стол, но държавата пак не отпуска.
Парите, които получавам са общо 190 лв,, а само едното й лекарство внасяно от чужбина струва 145лв. Тя има нужда от рехабилитатор, логопед, психолог.
За да й купя вертикализатор са ми необходими 1500 лв, другите технически средства също струват много, получили сме само една количка, но това не е достатъчно.
Как да осигурим на децата си специализирани грижи като не мога да работя, няма кой да се грижи за детето ми и личен асиситент не мога да стана понеже баща и получава 500 лв. заплата и за МТСП ние сме богати?
Мога да пиша много, но нямам сили да продължа, ние сме родители и колкото и трудно да се справяме се грижим за детето си, но моята дъщеря е дете на тази държава, кога политиците ще разберат, че децата с увреждания имат нужда от специализирани грижи , които в България за съжаление не са безплатни.

 

    © 2010 Национален Алианс Усмихни се с мен!  Developed by Smallsmartsoft