НАПРАВЕТЕ СИ ДРУГИ ДЕЦА, ТЕЗИ НЯМА ДА ГИ БЪДЕ...

ДЕЦАТА ВИ НЯМА ДА ОЦЕЛЕЯТ..

АНОНИМНО:

Преди около две години решихме с моя съпруг да имаме още едно дете. И така след дълъг престой в чужбина решихме да се приберем в България и да създадем едно ново начало. Не след дълго за нас щастието дойде с бременността. В третия месец ми казаха че съм бременна с близнаци, радостта беше страшно голяма, но за съжаление кратка. Наложи се да вляза в болницата за рутинни изследвания, тъй като двойната бременност се води „рискова“, но всичко мина и ние се чуствахме доста добре. В петия месец еднанощта получих болки и след малко се озовах в болницата за задържане, но и това не стана. На единия плод му се плиснаха водите и така ме приготвиха за раждане. Оттук нататък се започва едно ходене по мъките.
Първото, което чухме беше да изберем едно от двете деца, което да спасят, тъй като в нашия град няма транспортен кувьоз и ако дойде линейка за едното, то другото е обречено. Гинекологът, който ми следеше бремеността, ми предложи да отида и да родя в друг град, защото там поне има нужните лекарства и апаратура и по големи надежди за оцеляването на бебетата. Отивайки там първия въпрос от страна на лекарите беше „АБЕ ВИЕ НЕ МОЖЕТЕ ЛИ ДА РОДИТЕ В ГАБРОВО, АМИ ИДВАТЕ ЧАК ТУК“, въпреки че бяха предупредени за моето пристигане. Така след лутане около четири часа те се сетиха за какво става въпрос. Родих по нормален път, тъй като ми казаха че едва ли ще оцелеят децата и нямало смисъл да си натоварват графика, който и без друго е доста напрегнат. Така на 6 януари в 4.00 родих едното дете и след намеса на лекарите ми извадиха и второто, момчето с тегло 740 грама, а момичето с тегло 680 грама. Във 4,30 съобщиха на съпруга ми, че трябва да отиде и да регистрира децата в ЕГО, за да могат те да издадат смъртни актове, отношението им към нас беше страшно жестоко. От неонатолозите не чухме почти нищо за тяхната перспектива за оцеляване. Да, наистина беше доста рано.
След около месец борба започнахме да виждаме някакъв напредък, но усилията и надеждите бяха само от наша страна, лекарите бяха на съвсем друго мнение. Виждате ли, вашите деца са доста недоразвити и недоносени, не чакайте те да оцелеят, вие сте млади хора и е по добре да ги оставите в дом за деца, от колкото да имате някакви надежди за тях. Едното ви дете има кръвоизлив в мозъка и ще изчакаме да видим дали ще развие хидроцефалия, но ви казваме, че то е обречено. За момичето, ами тя е много зле, няма никакви надежди да я смъкнем от апаратната вентилация и да започне да диша сама. Дори и да беше така, начинът, по който ти го казват, те убива.
Но и това мина и ето ни вече по-големи на тегло и сме готови с момчето да ни изпишат, а момичето го оставят в болницата и след това в дом майка и дете, за доизглеждане. Такава е процедурата. При първото ми посещение в дома, ние видяхме детето, оставено в един бокс, в който бяха вдигнати завесите и всичкото слънце падаше върху нея, без вода, без нищо, устничките и бяха напукани и пресъхнали за вода, да не забравяме, че това става през месец юни, след тази гледка и като знам тези деца каква борба се бориха за оцеляване и през колко мъки са минали, аз просто не издържах и с риск за нейния живот, ние се подписахме и си я прибрахме в къщи. Помощ от никого и за нищо. В смисъл лекарите ми казаха да отида на един контролен преглед … как и дали имам възможност никой не пита.След два-три месеца престой в къщи започнаха признаците за проблем при момчето, поставиха му диагноза ДЦП и за инфо нищо повече. Започнах да се интересувам сама за невролог, за ЕЕГ, за скенер, за рехабилитация на детето. Личната ни лекарка ми даде направление за терапия, която е само за десет посещения на месец. Ходех и с двете деца и цялата процедура траеше около 10 минути, условия никакви, ама никакви, не може едно дете на 8 месеца от датата на раждане (коригирана възраст 4 месеца) да е в един огромен салон без никакво отопление и да се отпусне. Резултат – момиченцето е с диагноза „двойна пулмонална дисплазия“ и на второто ходене тя се разболя и влязохме в болницата.
Междо другото през цялото това време ние сме на специални млека и медикаменти, а майчинството е само 160 лв. за двете деца. Не стига за памперси, камо ли за нещо по-специално. След изписването, аз започнах усърдно да търся рехабилитатор за детето, след извесно време и почти цяла година от тяхното раждане научавам съвсем случайно че имам право децата ми да минат на ТЕЛК и да получавам някакви помощи и че имам право да ползваме рехабилитация в домовете за медикосоциални грижи, чрез една молба подадена в социални грижи към отдел закрила на детето. През това време аз трябваше да си набавя инхалатор и аспиратор, за да мога по някакъв начин да помагам на едното от тях да се справя с нейната болест. Лекарствата, които взема тя са за асматици, но нейната диагноза не е асматик и не могат да ми ги изписват с някаква отстъпка. В момента сме с рехабилитатор, който ни посещава в къщи, заплащаме му ние, родителите. Вече сме на почти две години и не виждам никакви перспективи да започна работа, тъй като децата ми изискват по-специални грижи и в никое детско заведение няма да ги приемат, също така майчинството ми свършва и средства от соц. грижи едва ли ще ми дадат, въпреки че и двете ми деца са със 100% инвалидност и придружител. Въпроси много, но отговори никой не ни дава.

 

    © 2010 Национален Алианс Усмихни се с мен!  Developed by Smallsmartsoft