24.8.2011 г.

АЗ СЪМ УМЕН И КРАСИВ...

ВАНКО И ПОЛИ

ВАНКО И ПОЛИ

Автор: Анета Тенева

Аз съм умен и красив“, не без основание,  заявява Иван, който е на 14 години и харесва доста много момичетата.  Всъщност, мисля, че той харесва целия свят и обича хората, общува с тях лесно, привързва се, а и те не могат да устоят на лъчезарната му усмивка.  Всеки ден на Иван е разпределен по минути, майка му Поли, се грижи за графика му, така както само най-амбициозните майки могат да го правят – безкомпромисно и без изключения. Ставане рано, обличане, бързо на автобусната спирка, на училище, после бърз обяд, занимания, кратко придремване в колата/ ако са с кола/ и пак – нови занимания, после учене вкъщи за другия ден и излиза, че май на тях им трябват повече от 24 часа за да насмогнат със задачите си. Ще си кажете, че сигурно някой в семейството има болни амбиции за детето си да го превърне във вундеркинд  или за да успее максимално в живота му трябват всички тези усилия и режим/ доста родители се стремят към това и повеждат децата си на ежедневни  кръстоносни походи за усвояване на виртуозни умения на цигулка, балет, английски език и рисуване,.../ Сигурно Поли би се радвала да я обвинят във всички тези грехове като родител...
Животът на Иван е на колела,  защото всеки ден той ходи на училище, после на басейн, логопед, психолог, или както сега, на Монтесори терапевт и рехабилитатор, има да пише  домашни, събота и неделя и през ваканциите се доподготвя за училище, защото му трябва доста повече време отколкото на другите деца.  Ако дори 10 дни си позволи да не се занимава, целият труд отива на вятъра, губи уменията си, натрупани във времето с желязна дисциплина. За своя 14-годишен живот е претърпял 13 операции и често е обучаван в болнично училище. След като в родния Бургас в 2003-04 г,  казват на майка му, че не могат да предложат обучение на детето й, семейството се премества в София. Тъкмо са въвели задължителната предучилищна форма, и Иван губи една година, защото няма как за 2 месеца да навакса този етап. Изкарва от 1- ви клас до трети клас в болнично училище, в защитена и стерилна среда, където децата си се присмиват на недостатъците си, както всички други, но това не е проблем в тези условия.  Поли иска детето й да е в ‚нормално‘ училище и прави невъзможни усилия да го запише в кварталното им училище. Това настояват горещо и работещите с Иван специалисти - логопед, психолог и рехабилитатор. Училището не е адаптирано за деца с увреждания, нито архитектурно, нито като обучителна подкрепяща среда. В района има едно единствено училище, удобно за Иван, но ...автобусите за там са недостъпни  за майката да заведе детето си, което е в инвалидна количка. Сега и майка и син са в това, което наричаме на европейска хартия  „неравностойно положение“. Тя избира 20- те  стъпала на кварталното училище, носи  сина си на гръб до входа на училището всеки ден, а там не след дълго, разбира от директорката, че няма как сега  да се организира класа на Иван да учи само на първия етаж, защото е кабинетна система. Учителката по човек и природа  също обяснява на майката, че за нейния предмет е нужен специален кабинет, защото има лабораторни занимания, които впоследствие се оказват около 5 – 6 на брой за цяла година.
Чудя се какъв предмет е човек и природа и как той обучава децата ни/ всичките/ на важните неща за човешката природа  и отношения.  А Иван на матурите след трети клас  изкарва 16 точки от 20 възможни по човек и природа и една истинска 3-ка на теста по български език въпреки тежката степен на увреждане и на ръцете. За награда, това дете, което има нужда поне от 15 мин за да напише четливо трите си имена, получава оценката на професионалиста –„ най-добре си го приберете да се обучава вкъщи, защото тук ще му е много трудно.  И оценка за майката‚ “ вие сте твърде амбициозна и очаквате твърде много от детето си“. Веднъж пък се оказва, че само Иван от целия клас знае верния отговор  на въпроса на учителката, целият клас е щастлив и се хвали на майка му. Дори само една такава победа си струва да имаш в училище, за да се чувстваш добре сред съученици и приятели. Този опит не се получава, ако си стоиш вкъщи, защото ще ти е много трудно в училище или с  другите деца. Всяко дете има трудности, нужда от индивидуално внимание в училище през даден период от обучението си. За Иван е нужна по-голяма индивидуална помощ в училище, но училищната среда е още твърде далеч за да подкрепи обучаването на деца като него – програмата му за 4-ти клас е била изготвена в самия край на учебната година, за която се е отнасяла.  Той няма да вземе диплома за завършено образование, и това съвсем не е най-важното за него и семейството му. Всичко, което е нужно за детството и училището му е да расте и учи с другите,  да има свободен достъп до своето училище,  да му се обръща малко индивидуално внимание, както и на другите деца,  да не се подценяват силите му и възможностите за научаване. Малко преди да се запозная с него, той беше изплувал 300 метра сам в басейна, а там той се чувства много добре и успява да напредва, така като би успял и в училище, ако има кой да стимулира интереса, самочувствието му и с малко педагогическа помощ само за него
А иначе, Иван обикновено преди да заспи, казва на семейството си:  „ И днес беше един щастлив ден за мен!“  Лека нощ, мило момче, а ние с мама ще продължим този разговор, защото детството  трябва да е щастливо и спокойно.              
Поли не само се грижи за двете си деца, но намира време заедно с други майки да отстояват правата на децата си за равен достъп до образование и развитие. Когато й споделих надеждата си за по-бърза и категорична промяна поне на архитектурната достъпност на софийските училища, тя въздъхна: „  дано, че децата ни пораснаха, дано за тези след нас поне да е добре!“
„ Иван няма да има никакъв документ от у-ще за завършен клас, не и такъв, с който да продължи напред пък било и само по 1 предмет, защото качествените оценки по индивидуална програма, показваща, че не е покрит държавния образователен стандарт не дават дипломата, която се дава на едно дете - дават просто едно удостоверение, с което показват, че все пак това дете е посещавало училище,  с една дума едно голямо НИЩО‘, казва Поли,“ за жалост положението е такова в момента, че едно дете с множество дефицити е извън системата , може да е добър в 2 или 3 предмета, но това не му носи нищо. Без образование той получава доживотната  присъда на социален паразит, чието бъдеще е оцеляване в мизерия на социални помощи до края на живота му, което лично за мен не е справедливо за никого само защото е дете или човек с увреждане. На наша майка синът й е с епилепсия и хиперактивност:  той не може да покрие стандарта по много предмети, но е много добър по музика и история, би могъл да бъде екскурзовод или археолог, или някаква друга работа с музика, но няма да е нищо подобно... най-много да се докопа до готвач , просто защо то няма да вземе диплом за да продължи във ВУЗ, това е положението в момента.“
Видях се с Поли и Иван в парка, където имаше много деца и родители, много забавления за големи и малки и нито една пригодена люлка или катерушка за деца, които имат физически затруднения, изпратихме се по улица с три недоскосени  места за детски и инвалидни колички, които са ежедневно препятствие, а не улеснение за майки като Поли.
Едно село трябва за да отгледаш дете...тази чужда поговорка, тромаво  преведена тук, е вярна.  Всички имаме грижа за всяко дете:  училище, община, родители и професионални организации, които работят с деца или за тях,  държава.
Приобщаващо образование в училище е това, което ще даде на Иван сигурно и радостно  участие и обучение, а това означава да отпаднат 20-те стълби пред  училището му като се изгради една рампа, вътре да има необходимата тоалетна и асансьор за него и другите деца със затруднения, така кабинетната система няма да се наруши и директорката даже ще е доволна,  да има личен асистент, който да се грижи за Иван в междучасия и при необходимост, в класната стая да има помощник учител за да отделя индивидуално време в часа, така че Иван максимално да възприема учебния материал, учителите да  се стремят всички деца да свикват с различията си и да се справят с трудни моменти в общуването помежду си, Поли да не прекарва цялото си време в коридорите на училище и да не носи сина си по стълбите на гръб, да използва това време за себе си и за кариера или за да сбъдне свои мечти, които само ще увеличат щастието на цялото  семейство. Мястото на Иван не е вкъщи или в помощни и болнични училища.  Учителите, директорите, специалистите трябва да са готови да приемат различието при децата във всичките му форми и да имат освен сензитивност,  професионална готовност да помогнат на всяко дете в училище.  За да стигне до училище обаче или до други любими за него места, каквито всички ние имаме, Иван има нужда от достъпен и адаптиран транспорт , качествено скосени тротоари и достъпни улици и паркове. Общината и хората в нея са също основна част от това село, което е нужно за да се отгледа и възпита едно дете. Родителската общност и училището трябва да намерят общ език, а не само да търсят взаимно кой е виновен за несъвършената среда в училищата за нашите деца. Министерство на образованието се опитва да създаде стратегия за приобщаващо образование, но тя дори още на теоретична фаза не е твърде ясна, а какво остава като дойде момент да се изпълнява, нямаме практически инструменти, помощни технически приспособления, с които специалистите в училище да оперират и да правят промени в средата, с децата. Всичко сега е в ръцете на родители, неформални структури за обучение и отделни личности, които без да знаят за приобщаването като философия и процес, го правят заради вътрешна потреба и разбиране за света и човешките отношения и с грижа за всички деца – те нямат нужда да ги делят на здрави и болни, а просто гледат в душите им.

 

    © 2010 Национален Алианс Усмихни се с мен!  Developed by Smallsmartsoft