... НО МОЖЕ ДА ОБИЧА!

... НО МОЖЕ ДА ОБИЧА!

АНОНИМНО:

Беше пълничко и едро бебе, много хубав, с коса, с бузки. Един чудесен малък мъж.
Нещо не потръгна с кърменето, което много ме смути, и тревожно разглеждах устата му – виждах тъмна сянка на небцето. Не ми обърнаха внимание, че не суче – казваха „Нямаш мляко“ и ми носеха биберон, от който също не засука. На третият ден бебокът отслабна 400 г и тогава всички се разтичаха. Чак тогава се разбра, че има отворче в небцето. Взеха го в друго отделение. Системи, тръбичка в стомахчето, а при мен от време на време идваше поредния лекар с поредната лоша новина: „Той изобщо не може да се храни сам“, „Той има много малка долна челюст“ … „Не може да се оперира толкова малък“ … „Най-вероятно има и други аномалии“ … „Може да има мозъчно увреждане“ …
От родилното ни изписаха, но следваха други болници, други проблеми.
Той наистина не можеше да се храни сам, но някои лекари смятаха, че трябва да може. Не искаха да му поставят сонда, с обяснението „Детето си е Ваше, проблема си е Ваш“
Той плачеше жално, пестеливо, да не хаби сили в рев, сякаш знаеше, горкия … Заспиваше и не искаше да се събуди, гледаше ме, сякаш искаше да каже „Не ме мъчи с биберона, остави ме да заспя завинаги“
Принудих се сама да му слагам сонда, с пълното съзнание, че ако сбъркам, млякото ще отиде в белия му дроб и ще го убия. Но ако не го нахраня, щеше да умре бавно и мъчно …
После се яви забавяне в двигателното развитие. Друга болница, рехабилитации, физиотерапии, деца с инвалидни колички … Ще проходи ли, няма ли да проходи … И паралелно – борбите с храненето – да се научи да яде с лъжица, за да може да го оперират. Издържа операцията. Проходи. Почна да хапва с радост, да дъвче … Чак когато започна да отваря уста като гладно гардже, разбрах колко много ми е тежало всъщност храненето с тръбички и спринцовки.
И когато мислехме, че вече всичко е наред, се оказа, че не проговаря. Пак ходене по лекари, напразни надежди, с устата всичко е наред, операцията е перфектна, но нещо в главата се е объркало, и реч няма …
Явяване на ТЕЛК – гледам написаното и ми се вижда двойно по-страшно, защото е документ, защото всичко е написано черно на бяло, с печати и подписи. Това не може да е моето детенце …
На ясли ходи за една седмица, беше кошмар. Вземах го зачервен и подут от плач. Помолих лелките да не го преобличат легнал, защото след всичките болници той изпада в ужас от хора с бели престилки, които го събличат и натискат да лежи … но никой не пожела да ме изслуша дори.
Детските градини са препълнени, не го взеха дори в логопедичната, пращат ни в специализирана градина. Това значи да го съберат с още 3 / 4 неговорещи деца … че откъде тогава ще дойде стимул за проговаряне? Деца като него трябва да са с други деца, за да може в играта да се отпуснат покрай другите да проговарят. А и вече не настоявам, защо да го пратя някъде, където не знаят как да се отнасят с него!?
Гледаме го както можем, ходи на логопед (частно) и на почасова занималня (частна).
Там поне умеят да работят с деца като него, но пак е трудно.
С времето разликата става все по-забележима.
И в същото време си е дете като другите – мил, усмихнат, обичлив, палав – радва се на Том и Джери, вози камиончета, целува пате-играчка, обича да се разхожда, да гледа колите …
Не зная дали ще проговори.
НО МОЖЕ ДА ОБИЧА!!!.

 

    © 2010 Национален Алианс Усмихни се с мен!  Developed by Smallsmartsoft